Аз съм Деница Борчева и съм счетоводител по професия. Обичам движението, защото вярвам, че то е здраве, лек и сила. От 2019 година ходя активно на планина, независимо от сезона. Отскоро започнах и да тичам, вече имам и едно участие в планинско състезание.
Влюбих се в планината още при първата ни среща. Влюбих се в усещането за лекота и чувство на радост, което изпитвам, когато съм там горе, а красивите гледки са само бонус. Влюбих се в спокойствието, свободата и безвремието, които обземат душата ми.

Така се зароди и идеята за 40-я ми рожден ден да съм на планина. И не само да съм на планина, но и да спя на открито само със спален чувал около някой връх.
Първоначалната идея беше това да се случи на връх Мусала, но впоследствие реших това да бъде в Централен Балкан и по конкретно – хижа Ехо и връх Юмрука.
Ходила съм на доста места в Рила, Пирин, Витоша, но това място най – много ме привлече за осъществяване на моята идея. Била съм там два пъти преди това, като всеки път съм се качвала по различен маршрут. И винаги е толкова различно усещането. Сега бях сигурна, че няма да има много хора, защото щяхме да сме там неделя и понеделник.
За мое щастие имам и приятели, които са приключенски настроени и веднага приеха идеята присърце. Всичко зависеше от прогнозата за времето, тъй като седмица, две преди рождения ми ден имаше доста валежи и бури и не позволяваха да се ходи на планина.

И ето, че дойде моментът.

Денят е неделя. Следва събуждане в три часа сутринта, последен преглед на раница, събиране на приятелите ми от домовете им и приключението започва.
След около три часа шофиране, пристигаме до началната точка – Беклемето, от която започва близо 15 километров преход. Нарамваме тежките раници и потегляме. Прохладния вятър, синьото небе, украсено с пухкави, бели облачета, безкрайната зеленина, която ни заобикаляше, ни накара да забравим бързо за тежестта на гърбовете ни. В сладки приказки и снимки, някак неусетно стигнахме до хижа Козя стена. Както и предполагахме, храната беше свършила. Последва кратка почивка, хапнахме, кой каквото си носеше, и продължихме към хижа Ехо. Към обяд прохладния вятър вече го нямаше, а игривите лъчи на слънцето започнаха да парят.
Но устремени към целта, продължавахме да вървим през гори и пътечки, и да се наслаждаваме на красотата, която ни заобикаляше. Винаги съм казвала, че няма по-велик художник от Природата! Жълти, бели, лилави цветя се прокрадваха сред зелената трева, синьото небе… Оставаш безмълвен пред тази картина…
Поизморени вече с бавни крачки, стигнахме и до хижа Ехо. Стоварихме тежките раници на земята, поседнахме на пейките отпред за кратък отдих и хапване. А пред нас…само каква гледка… връх Юмрука, връх Каменица и връх Вежен. Е, няма такова блаженство!
Последва качване до връх Юмрука, за да проверим дали вятърът е много силен и да намерим някое местенце, което да е на завет.
Когато си пожелаеш нещо много силно, от сърце и душа, то се случва! За мое щастие имаше точно такова място, малко встрани от върха. Последва слизане и отново качване на върха, но този път с раниците! Подредихме чувалите, и зачакахме залеза с нетърпение. А той ни се отблагодари подобаващо с невероятната компилация от ярки, преливащи се цветове. И само наблюдаваш в захлас!
Легнахме си удовлетворени и щастливи от прехода! А небето, звездите и луната бяха толкова близо до нас … Имаш чувството, че ще протегнеш ръка и ще ги докоснеш.
А утрото…, изгревът…, енергията, с която се събуждаш…, те трябва да се преживеят…!
И така, под открито небе, с чаша кафе и страхотни приятели, започна моят 40- ти рожден ден!
Незабравимо!

Повече за Дени и дейността й може да научите и в Instagram профила й: ТУК