На 1 януари 2021 година, рано сутринта, Роси вижда през прозореца на дома си изгрева на слънцето и спонтанно си казва, че ще е много хубаво, ако види всички изгреви до 31 декември и ги заснеме с фотоапарата си. Първата снимка прави с телефона си, а после идва идеята да направи страница във фейсбук, където да публикува кадрите и да споделя красотата и уникалното начало на всеки нов ден. Така се появява страницата Момичето с изгревите и започва приключението на Росица Рикова.
Роси обича да снима, затова преди няколко години завършва фотографски курс. Тя е родена в град Тервел, но живее и работи във Варна. Освен да снима, Роси обича и да пише. Затова неизменна част от снимките с изгревите са и историите, които разказва към тях и в които непременно присъстват някои от верните й приятели, с които преживя всичките 365 изгрева на 2021 година.
Момичето с изгревите ни разказва за ден 27.07.2021, някъде из Рила и Рилските езера – за Изгрев № 208 и за още нещо…
„Сутринта започна още по тъмно. Светлината от три челника се заизвива бавно по пътеката между езерата. Полу-пълната луна ни наблюдаваше кротко от небето и щедро ни даряваше от светлината си, като че искаше да ни награди за усилията. Беше топло, учудващо топло за планина. Тежестта от големите раници само засилваше усещането за непоносима горещина. На няколко пъти спирах, за да сваля един пласт от екипировката си. Пътят ни тръгна от хижа Седемте езера, през Рибното езеро, Трилистника, като крайната ни цел беше езеро Близнака. Има някакъв чар в преходите през нощта. Виждаш само пътеката пред себе си, но усещаш необятността отвъд тъмнината. Всичко покрай теб е притихнало и само луната и звездите ти правят компания. Вървяхме в индианска нишка и почти не си разменяхме думи. Всеки бе погълнат от собствените си мисли или просто се опитваше да се измъкне от хватката на съня, който все още не искаше да отпусне жилавата си ръка и да ни остави намира. Очичките на някаква живинка просветнаха, отразявайки светлината от челниците. Беше само на няколко крачки пред нас, но бързо изчезна в прикритието на нощта. Продължавахме стъпка по стъпка да се приближаваме към целта. Садетин беше нашият водач, а аз и Милен го следвахме в тишина. Започна леко да се развиделява, когато достигнахме до Близнака. Садетин си беше направил проучването и знаеше точно откъде да снима.
Не беше редно да отмъкнем локацията на Садетин, който бе отделил от времето си, за да проучи мястото предварително. И аз се разходих предния ден, но така и не си харесах нищо конкретно. Имах чувството, че нюхът ми се е изпарил тотално. Надявах се светлината от приближаващото слънце да събуди творческия ми усет. Изкачихме се на една висока скала и пред нас се откри изглед към трите езера, покрай които минахме по-рано. Харамията стърчеше, като пазител над тях. Остатъкът от една снежна пряспа привлече вниманието ми и се приближих. Съвсем близо до нея беше покрито от жълта трева, по която си личеше, че съвсем скоро е била покрита от бяла пелерина, която е дала живот на малки, бели цветчета, след като се е превърнала във вода и е напоила земята. Небето просветляваше, но бе покрито от мараня, предвестник на още един горещ ден. Слънцето дълго се бори с нея, докато накрая не си намери път към белия свят и нашите обективи. Снимах красотите планински, а нощта неусетно се превърна в ден и температурите започнаха да се покачват.
Чакаха ни поне още 2 часа път до следващата хижа „Иван Вазов“.
Преминахме покрай езерото Бъбрека, някакъв водопад и пред нас се откри гледка към Окото. Няколко остатъка от ледената покривка се носеха на повърхността на земята, като малки току що откъртени парчета от айсберг. Веднага хукнах с фотоапарата към тях, а после приседнах при другите на поляната, където закусихме със солети и бисквити. За никъде не бързахме и постояхме вгледани в отраженията на езерото и топящия се пред очите ни лед.
Продължихме по пътя. Озовахме се пред огромна поляна, която преминаваше в долина, а някъде в дъното ѝ се виждаше хижата. Изглеждаше, като че е съвсем близо, но не беше. Вървяхме, вървяхме, вървяхме, а тя сякаш увеличаваше разстоянието си до нас. Внимавахме за мочурището, през което премина пътя ни, а след него се озовахме в близост до едно голямо стадо от полу-диви коне. Под лъчите на слънцето всички лъщяха, като току що излезли от фризьорски салон. Толкова красиви животни! Изостанах от другите и се загледах в тях. Обичам да наблюдавам животните – как реагират на всичко, как се движат, как се хранят, как общуват. За части от секундата мисълта, че ако някой от тях ме помисли за заплаха не бих могла да се скрия никъде ме притесни, но любопитството бе по-силно от мен. И ето – два коня се отделиха с цвилене от стадото и се втурнаха към други два коня, които стояха по-встрани. Приличаха на тийнейджъри, които се канят да влязат в схватка. Приготвих фотоапарат и с трепет зачаках. Последва точно каквото очаквах. Започнаха да се боричкат, опитваха се да се захапят един друг по вратовете, превиваха преден крак и се привеждаха, за да избегнат атаката. Изправиха се на задните си крака и се удряха един друг. Повече приличаше на игра, отколкото на истински бой, но дали е било така, само те си знаят. Побягнаха в една посока, спряха се, пак последва схватка, пак бягане, цвилене, схватка. Душата ми пееше. Такива гледки не се виждаха всеки ден. И помен не остана от умората. Бях там, с конете и всичко друго от обкръжаващия свят бе изчезнало. Пристигнах в хижата прегладняла, но доволна“.
Коментари (0)